Сред природата

 

Не става особено ясно

какво все пак означава това “сред природата”.

Настолна някаква игра за боговете.

(Зад гърба ни дърветата

се изтребват взаимно в забавен каданс.)

 

Разправят, има там

огромни чупливи повърхности,

които поддават при най-лекия повей на вятъра.

Същества недовършени,

които пълзят сред тревите.

 

Но основният въпрос остава

този за границите на „природата“.

Защото там, където природата свършва,

следва веднага друга природа,

и там където свършва тя, започва нова.

 

Какво да правиш, като дойдат страховете?

В стари времена сглобявахме в едно преследвачите си

– лъва, змията и орела –

и го наричахме „дракон“.

Микроби и каквото там невидимо

назовавахме съдба.

 

Градът се укрепява сам навътре в себе си

подобно кост.

Осигурява център. С него и световъртеж.

(Под земята, дърветата си съдействат

посредством сложни мрежи.

Съществуват две

взаимоизключващи се политически тези

относно поведението на дърветата.)

 

Непрестанно се покачва

пазарната стойност на празното.

 

Градът е винаги за предпочитане.

Никое животно тук не е опасно.

Нямаше ли да е прекрасно

да можеше да вземеш едно хапче

и всички тези садистични безкрайности

да се оцветяха в бледосиньо?

 

Нас обаче нищо не ни спира, слагаме обувки,

ходим на разходка сред природата.

Виждаме винаги само

най-близкия мрак.

The Countryside

 

But the most persistent question

concerns the countryside’s boundaries.

Because where the countryside ends,

another countryside begins

and where that one ends, still another begins.

What am I to do with the fears surrounding me?

 

In earlier times we blended those that hunted us –

eagle, tiger and snake –

and we named this “dragon”.

Invisible things like germs

we named “fate”.

 

The city fortifies itself inward

like a bone.

It provides a center, and with it vertigo.

(Underneath the earth

trees collaborate through complex nets.

There are two mutually-exclusive political theories

about the behaviour of trees.)

 

The real-estate value of emptiness

is ever on the rise.

 

The city is always preferable.

Here no animal bites.

Wouldn’t it be fantastic if there was a pill

you could take and all infinite things

would be coloured blue?

 

But that doesn’t stop us. We wear shoes,

we take walks in the countryside.

We only see the nearby darkness.

Opinions do not concur

about the usefulness of the countryside.

Board game of the gods and fiddlesticks.

(Behind our back

trees massacre one another in slow motion.)

 

Fragile expanses exist there,

so they say,

whose surface breaks

when the wind touches it.

Unfinished creatures exist there

that crawl in the vegetation.

Земетресение

 

Любимият ми художник работи с гравитацията

 

Земетресението завари г-н Н. в кухнята.

Стана толкова внезапно,

сякаш цялата кооперация

се втурна една крачка напред,

в опита си да хване нещо.

Около него чашите се разбиваха в пода,

като огромни стъклени нарове.

Чуваше се един далечен рев

като от стадион в момента на победата

или все едно да надуваха подземните ангели

тръбите си в яйчниците на Земята.

В паузата започна да отчита

леки изменения в пейзажа.

Беше най-разтърсващото събитие в живота му,

като се изключи онзи следобед на 1974-та,

когато на връщане от работа видя

един човек да се хвърля под трамвая.

По съвпадение и тогава слънцето грееше

над проточените викове на тълпата.

Чувства се готов за ужаса,

сякаш е официална покана

и вече е закопчал

и последното копче на ризата си.

Слиза по изтърбушеното стълбище

с онази неестествено изправена стойка на тялото,

която имат възрастните хора, когато искат да покажат,

че все още им е останало някакво достойнство.

Иска да се увери,

иска да види с очите си:

наложителността на процедурата,

работниците,

цялата механика.

Earthquake

 

My favorite artist works with gravity

 

The earthquake hit when Mr. N. was in the kitchen.

It occurred so unexpectedly,

as if the apartment block suddenly sprang

two steps forward

in an attempt to grab something.

All around him glasses broke on the floor

like large crystal pomegranates.

A dull roar was heard as from a distant stadium

at the moment of victory,

or as if subterranean angels blew trumpets

in the ovaries of the earth.

When it stopped, he could see

the slight changes to the landscape.

It was the most shattering event of his life

since that afternoon in 1974

when on his way home from work,

he saw a man fall onto the tram tracks.

By coincidence, then as well, the sun shone

above the crowd’s long-drawn-out cries.

He feels ready for the horror

as if it were a formal invitation

and he has just buttoned the last button

of his shirt.

He descends the demolished stairs

with the unnatural upright posture

the elderly adopt when trying to show

they still possess a modicum of dignity.

He wants to know.

He wants to see with his own eyes:

the ineluctability of the whole procedure,

the workers who carry it out,

the mechanism.

Сграда

 

Едноутробна на падението

сградата от прах се вдига.

С други думи ще рече: неизбежна.

Изправена под непресекващия напор

на линейна и необратима сила.

(Това е този вид четиримерна геометрия,

която прави битките да приличат на бродерия.)

 

Съществуват школи в архитектурата

които изтъкват предимствата на празнотата

от гледна точка на пластичност и прогледност,

благотворното й действие

върху самосъзнанието на тялото

при прекия му допир с бездната.

 

Онези, които влизат,

с устрема на отчаянието

имат грубоватите, но сигурни движения

на войника и самоубиеца.

(Ние всички сме набодени върху стрелата на времето

подобно кукли за вуду

и Ангелът на Историята се носи

със задните си части съвсем незащитени.)

 

Съществуват школи във философията

които възхваляват

хомеопатичните свойства на прахта,

дидактичната прегледност, с която очертава

абсолютното изключение

да съществуваш изправен.

 

Онези, които влизат, не се блъскат,

дори са изненадващо внимателни един към друг,

предвид обстоятелствата.

През повечето време всичко

протича в тишина.

Нямам друго какво да добавя.

 

 

Допълнение 1 по същата тема:

Неизбежното

съдържа нулева символична стойност.

 

Допълнение 2 по същата тема:

Съгласно законите на физиката

едно тяло анулира своето присъствие

когато събере върху себе си прах

равна на обема му.

Съществува също

и онова дзен упражнение,

при което учениците оставят прахта

постепенно да покрие очните им ябълки.

Губи първият който затвори очи.

Building

 

Akin to falling, the building of dust rises upward.

In other words:  inevitable.

Visible in on-going bursts

of linear, irreversible power.

(This is the four-dimensional geometry

that makes battles resemble embroidery.)

 

There are schools of architecture

that focus on the virtues of emptiness

from the viewpoint of flexibility and visibility,

on its beneficial impact on the awareness of the body

through its direct contact with abyss.

 

Those who enter

possess the swift agility of despair

and the harsh and unhesitant movements

of the soldier and the suicide.

(We are all pinned upon the arrow of time

like voodoo dolls,

and the Angel of History

flies with his backside exposed.)

 

There are schools of philosophy that praise

the homeopathic properties of dust,

its didactic capacities

regarding the absolute exceptionality

of being upright.

 

Those who enter do not shove one another

and are surprisingly polite among themselves,

given the circumstances.

Most of the time silence predominates.

I do not have much to add.

 

 

Appendix 1 on the same subject:

The inevitable provides nothing of symbolic value.

 

Appendix 2 on the same subject:

In accordance with the laws of physics,

an object is cancelled out

when it accumulates dust equal to its weight.

Likewise there is the Zen exercise

in which the disciples let dust

cover their eyeballs.

The first to close his eyes loses.